Нов трилър от Джейн Харпър
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ПРОКУДЕНИТЕ
от Джейн Харпър
размер: 376 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2257-4
Превод Мария Демирева
Нов вълнуващ трилър от авторката на „ Сушата “!
В книжарниците от 25 април!
За книгата
Федерален сътрудник Арън Фолк се завръща в градчето Марали Вали, надълбоко в австралийската провинция, за кръщенето на новородения наследник на приятеля си Грег Рако. Мистериозните случаи обаче не стопират да го преследват даже по време на отмора. През уикенда се навършва година от изгубването на Ким Гилеспи. В една топла пролетна нощ, по време на известния локален фестивал на храната и виното, тя завива спящото в количката си бебе, оставя го до виенското колело и изчезва в тълпата. Оттогава никой не я е виждал. Разследващите намират маратонката ѝ в язовира, само че по този начин и не разкриват какво се е случило с младата жена.
Фолк взема решение да се разрови в забравения случай с изгубването на Ким, която е огромната обич на брата на Рако. Привидно сплотената другарска групичка обаче се оказва раздирана от спорове. Отдавна забравени истини стартират да изплуват на повърхността, само че дали те ще се окажат ключът към разплитането на мистерията?
За създателя
Джейн Харпър е авторка на интернационалните бестселъри Сушата, В дивата пустота, Изгубеният и Оцелелите. Книгите й са издадени в 40 страни, а по Сушата бе изработен филм с присъединяване на Ерик Бана. Джейн печели голям брой влиятелни награди, измежду които Роман на годината на Австралийските книгоиздатели и на Австралийските самостоятелни писатели, Златна кама на Асоциацията на писателите на престъпни романи и Най-добър престъпен разказ и трилър на годината на Британските литературни награди. Работила е като журналистка в Австралия и Англия, а през днешния ден живее в Мелбърн със брачна половинка си и двете им деца.
Откъс
Някой го беше изпреварил.
Арън Фолк паркира до другата кола леко нервиран, въпреки да нямаше причина за това. Отбивката бе все по този начин незабележима, каквато я помнеше, съвсем напълно погълната от храсталаците и дърветата, които се извисяваха от двете страни на шосето. Всъщност тя бе толкоз добре скрита и Фолк безгрижно допусна, че това, което чакаше в другия завършек на пътя, е предопределено само за него. Но в този момент, когато натисна спирачката и сподави напиращата въздишка, той разбра, че се лъже.
Миналата година Фолк също не беше пристигнал тук самичък. Тогава на предната седалка се возеше Грег Рако; осемчасовото им пътешестване към този момент беше към своя край и Арън следваше инструкциите на приятеля си. Рако не обръщаше внимание на сателитната навигация, изключително откакто прекосиха границата на щата Виктория и влязоха в Южна Австралия. Доброто му въодушевление беше заразително и двамата не стопираха да приказват през цялото пътешестване, като се редуваха да споделят последните вести и да избират музиката. През уикенда беше кръщенето на новородения наследник на Рако, което щеше да се организира в същата онази черква, в която преди няколко десетилетия бяха кръстени самият Рако и неговите братя. Съпругата му към този момент бе пристигнала дружно с двете им деца, само че служебните отговорности на сержант Рако го бяха забавили. Той нямаше самообладание да ги види, по тази причина Фолк остана сюрпризиран, когато мъжът ненадейно се наведе напред, вгледа се в празното шосе и уточни няколко дървета.
– Виждаш ли отбивката? Завий там.
Оставаха им най-малко още трийсет минути до града и Фолк не виждаше нищо. Храстите в близост му изглеждаха съвсем като останалите край шосето.
– Къде?
– Ей там, другар.
Фолк въпреки всичко пропусна отбивката и се наложи да направи нарушаване, връщайки се няколко метра обратно по еднолентовото шосе. Огледа неасфалтирания път и реши мислено положението на окачването.
– Какво има в другия край?
– Пряк път – ухили се Рако. – Довери ми се. Струва си.
И беше прав. Струваше си и преди, и в този момент.
Тази година Рако го нямаше и макар че Фолк пълзеше със напълно ниска скорост, той още веднъж пропусна отбивката. Зърна я в огледалото за назад виждане и отново наруши разпоредбите, давайки на заден по празния път, с цел да се върне до пътя, който като че ли не водеше до на никое място. В края му имаше дребна поляна и още един автомобил.
Фолк спря и изключи мотора. Остана за момент в колата, вперил взор напред към мястото, където храсталаците се разделяха. Небето беше като безоблачен купол, който блестеше със своята ярка пролетна синева. Ниско долу се виждаше плетеницата от зелените поля на Марали Вали. Миналата година гледката му се беше сторила още по-красива, тъй като беше изцяло непредвидена. Но в този момент, огряна от слънцето в късния следобяд, тя бе още по-хубава, в сравнение с си спомняше.
Фолк слезе от колата и се протегна, а раздвижването стресна притежателя на другия автомобил. Мъжът стоеше на известно разстояние от дървения парапет, ограждащ площадката. Той също се взираше напред, само че скръстените му ръце подсказваха, че вероятно въобще не виждаше гледката пред очите си. В едната си ръка държеше детска чаша, а на дървената маса за пикник зад него стоеше неотдавна проходило дете, което вадеше стафиди от една кутия и ги хвърляше към себе си. Фолк затвори вратата на колата си, а звукът накара мъжа да отпусне ръце и да потърка очите си с длан. Обърна се и подаде чашата на детето.
Беше брачният партньор.
Фолк незабавно го позна и в идващия момент ненадейно осъзна, че дребното момиченце, което пъхаше в устата си цяла шепа стафиди, беше Зоуи Гилеспи – тя се бе запечатала в съзнанието му като бебе на шест седмици.
Мъжът кимна на Фолк, подвигна щерка си на ръце, до момента в който тя поглъщаше последните стафиди, и я занесе до колата. Явно бе схванал, че са го разпознали и езикът на тялото му показваше, че не желае никакви въпроси и няма предпочитание за диалози. И с право, намерения си Фолк. Сигурно преди време му бяха задавали безчет въпроси. Винаги се случва при съпрузите.
– Дошли сте за кръщенето – проговори ненадейно мъжът, като изненада Фолк. Спря сред двете коли, а на лицето му беше изписано облекчение, като че ли бе проумял нещо. – Нали по този начин? Кръщенето на сина на Рако?
– Да.
Ким Гилеспи бе част от огромното семейство на Рако към този момент съвсем двайсет и пет години – от оня есенен следобяд преди цяла безкрайност, когато за първи път мина с колелото си около къщата на Рако с хваната на опашка коса, до нощта преди година, когато изчезна от оживения фестивал. Веднага анулираха кръщенето. На семейство Рако му беше нужна цяла година, с цел да насрочи нова дата.
Фолк пристъпи към брачна половинка и детето на Ким и подаде ръка.
– Арън Фолк.
– Роан Гилеспи. Срещали ли сме се?
– За малко.
Роан бе висок съвсем колкото Фолк и въпреки да беше едвам на четиресет и две години, наподобява, се беше състарил много през последните дванайсет месеца.
– И вие ли сте тук за кръщенето? – попита Фолк.
– Да. Не, по-скоро поради апела за информация. – Роан изтощено постави щерка си в детското столче на задната седалка и пристегна предпазните колани. – Но ще отидем и на кръщенето.
– Кога ще се извърнат към хората за информация?
– Тази вечер. На фестивала.
– Фестивалът стартира довечера?
– Да.
– В подобаващ миг.
– Поне по този начин се надявам. – Роан щракна закопчалките и потупа щерка си по крачето. После се обърна към Фолк: – Сторихте ми се прочут, когато паркирахте. Приятел сте на Грег Рако, нали? Бяхте в листата със очевидци?
– Да.
Роан наклони глава на една страна в опит да си спомни.
– Припомнете ми. Някъде край входа?
– До виенското колело.
Роан кимна, потопен в мислите си.
– Да. Точно по този начин.
Фолк остана леко сюрпризиран, че мъжът го помнеше след цяла година, само че не беше толкоз необичайно. Макар да бе един от стотиците посетители на града в оня ден, си струваше да го ревизират. Навярно самият Роан беше съобщил на служителите на реда за наличието на Фолк – Имаше един мъж, висок, на четиресет и няколко години, късо подстриган, с посивяла руса коса. Приятел на семейство Рако, само че се мотаеше самичък в близост, – който часове след случилото се опитваше да събере всякаква информация по случая.
– Вие също сте служител на реда, нали? – Роан остави чашата до Зоуи и затвори вратата на колата. – Оттам познавате Грег?
– Да, само че не работим дружно. Аз съм във федералната полиция, финансов отдел. Той работи в щатската полиция във Виктория.
– Ясно. – От колата се разнесе приглушен неудовлетворен рев и Роан въздъхна. – Както и да е. По-добре да потеглям. Радвам се, че се видяхме. В дома на семейство Рако ли ще отседнете?
– Да.
– Тогава несъмнено ще се забележим на фестивала. Цялото семейство ще пристигна.
– Сигурно. Надявам се да мине добре.
– Благодаря.
Отговорът на Роан беше автоматически, а Фолк разпозна изписания на лицето му боязън. Беше уморително да поддържаш пламъка на вярата жив. Колко добре можеше да мине възпоменание на липсващ човек след цяла една година? Не бяха останали никакви отговори.
Фолк наблюдаваше по какъв начин Роан даде на заден и изчезна по пътя, след това отиде до парапета. Подпря ръце на него и си разреши да се отпусне за момент, наслаждавайки се на гледката пред себе си. По небето пъплеха дребни облаци, които хвърляха забавни и деликатни сенки на земята. От тази височина градът изглеждаше напълно дребен, а покрайнините бяха живи и тучни. Лозята се простираха в дълги редици, толкоз точно подредени и подрязани от човешка ръка, че идеалното им положение привличаше погледа. В далечината Фолк виждаше нападателната и напълно не идеална цепнатина в пейзажа, където голямата река Мъри си проправяше път през долината.
Роан наподобява на измъчен от бодърствуване човек, намерения си Фолк, до момента в който се взираше напред. Това не беше изненадващо поради събитията и компликациите при развъждането на едногодишно дете. Но все пак Фолк се питаше какво тъкмо държеше мъжа безсънен нощем, в часовете, в които можеше да си набави по този начин нужната отмора.
Навярно нещата бяха няколко. На първо място, свидетелските показания на младежа от пункта за първа помощ. Онова, което той си мислеше, че е видял, или по-важното – което не е видял. Информацията от двама души, които смятаха, че са я забелязали. Може би също и пияната жена на бара. Плачът от тоалетните. Независимо дали бяха доказани или не, сходни неща сигурно не спираха да терзаят мислите.
Фолк погледна за последно пред себе си, сетне с тъга отмести взор и прекоси поляната. Качи се в колата си и ревизира в навигацията маршрута за последната част от пътуването.
Най-вероятно, намерения си Фолк, когато възпламени мотора и обърна деликатно, в тъмните часове на нощта Роан Гилеспи премисля за следващ път решенията, които самият той е взел онази вечер. Онзи къс интервал от време, в който неговите дейности оставаха непотвърдени, най-малко не изрично. Колко дълъг беше този интервал?, опита да си спомни Фолк. Не беше дълъг. Осем минути? Или пък седем? И в двата случая този интервал бе задоволителен, с цел да сътвори главоболия за брачна половинка на безследно изчезнала жена.
Решението на Роан да си тръгне от фестивала. Моментът, в който бе помахал за сбогом на жена си и детето си и бе тръгнал самичък към града, изчезвайки в нощта. Часовете, довели до този миг. Дните и месеците, довели до онази нощ. Всички тези неща, които човек даже не вижда. Незначителните решения, които най-после неизбежно водят до нещо доста по-голямо и значимо.
Фолк измина деликатно тесния път и най-после автомобилът му се появи всред дърветата и излезе на основното шосе. Пое на запад и натисна педала на газта.
Тези решения не престават да тегнат над нас, намерения си той и хвърли бърз взор на билборд край пътя, който се открояваше измежду зеленината с ярките си цветове. Рекламният надпис го уведомяваше, че годишният фестивал на храната и виното в Марали Вали го чака единствено на трийсет минути отсам.
Незначителните случки, при които си можел да постъпиш иначе – точно те не стопират да те преследват в мислите ти.
п редставя
ПРОКУДЕНИТЕ
от Джейн Харпър
размер: 376 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2257-4
Превод Мария Демирева
Нов вълнуващ трилър от авторката на „ Сушата “!
В книжарниците от 25 април!
За книгата
Федерален сътрудник Арън Фолк се завръща в градчето Марали Вали, надълбоко в австралийската провинция, за кръщенето на новородения наследник на приятеля си Грег Рако. Мистериозните случаи обаче не стопират да го преследват даже по време на отмора. През уикенда се навършва година от изгубването на Ким Гилеспи. В една топла пролетна нощ, по време на известния локален фестивал на храната и виното, тя завива спящото в количката си бебе, оставя го до виенското колело и изчезва в тълпата. Оттогава никой не я е виждал. Разследващите намират маратонката ѝ в язовира, само че по този начин и не разкриват какво се е случило с младата жена.
Фолк взема решение да се разрови в забравения случай с изгубването на Ким, която е огромната обич на брата на Рако. Привидно сплотената другарска групичка обаче се оказва раздирана от спорове. Отдавна забравени истини стартират да изплуват на повърхността, само че дали те ще се окажат ключът към разплитането на мистерията?
За създателя
Джейн Харпър е авторка на интернационалните бестселъри Сушата, В дивата пустота, Изгубеният и Оцелелите. Книгите й са издадени в 40 страни, а по Сушата бе изработен филм с присъединяване на Ерик Бана. Джейн печели голям брой влиятелни награди, измежду които Роман на годината на Австралийските книгоиздатели и на Австралийските самостоятелни писатели, Златна кама на Асоциацията на писателите на престъпни романи и Най-добър престъпен разказ и трилър на годината на Британските литературни награди. Работила е като журналистка в Австралия и Англия, а през днешния ден живее в Мелбърн със брачна половинка си и двете им деца.
Откъс
Някой го беше изпреварил.
Арън Фолк паркира до другата кола леко нервиран, въпреки да нямаше причина за това. Отбивката бе все по този начин незабележима, каквато я помнеше, съвсем напълно погълната от храсталаците и дърветата, които се извисяваха от двете страни на шосето. Всъщност тя бе толкоз добре скрита и Фолк безгрижно допусна, че това, което чакаше в другия завършек на пътя, е предопределено само за него. Но в този момент, когато натисна спирачката и сподави напиращата въздишка, той разбра, че се лъже.
Миналата година Фолк също не беше пристигнал тук самичък. Тогава на предната седалка се возеше Грег Рако; осемчасовото им пътешестване към този момент беше към своя край и Арън следваше инструкциите на приятеля си. Рако не обръщаше внимание на сателитната навигация, изключително откакто прекосиха границата на щата Виктория и влязоха в Южна Австралия. Доброто му въодушевление беше заразително и двамата не стопираха да приказват през цялото пътешестване, като се редуваха да споделят последните вести и да избират музиката. През уикенда беше кръщенето на новородения наследник на Рако, което щеше да се организира в същата онази черква, в която преди няколко десетилетия бяха кръстени самият Рако и неговите братя. Съпругата му към този момент бе пристигнала дружно с двете им деца, само че служебните отговорности на сержант Рако го бяха забавили. Той нямаше самообладание да ги види, по тази причина Фолк остана сюрпризиран, когато мъжът ненадейно се наведе напред, вгледа се в празното шосе и уточни няколко дървета.
– Виждаш ли отбивката? Завий там.
Оставаха им най-малко още трийсет минути до града и Фолк не виждаше нищо. Храстите в близост му изглеждаха съвсем като останалите край шосето.
– Къде?
– Ей там, другар.
Фолк въпреки всичко пропусна отбивката и се наложи да направи нарушаване, връщайки се няколко метра обратно по еднолентовото шосе. Огледа неасфалтирания път и реши мислено положението на окачването.
– Какво има в другия край?
– Пряк път – ухили се Рако. – Довери ми се. Струва си.
И беше прав. Струваше си и преди, и в този момент.
Тази година Рако го нямаше и макар че Фолк пълзеше със напълно ниска скорост, той още веднъж пропусна отбивката. Зърна я в огледалото за назад виждане и отново наруши разпоредбите, давайки на заден по празния път, с цел да се върне до пътя, който като че ли не водеше до на никое място. В края му имаше дребна поляна и още един автомобил.
Фолк спря и изключи мотора. Остана за момент в колата, вперил взор напред към мястото, където храсталаците се разделяха. Небето беше като безоблачен купол, който блестеше със своята ярка пролетна синева. Ниско долу се виждаше плетеницата от зелените поля на Марали Вали. Миналата година гледката му се беше сторила още по-красива, тъй като беше изцяло непредвидена. Но в този момент, огряна от слънцето в късния следобяд, тя бе още по-хубава, в сравнение с си спомняше.
Фолк слезе от колата и се протегна, а раздвижването стресна притежателя на другия автомобил. Мъжът стоеше на известно разстояние от дървения парапет, ограждащ площадката. Той също се взираше напред, само че скръстените му ръце подсказваха, че вероятно въобще не виждаше гледката пред очите си. В едната си ръка държеше детска чаша, а на дървената маса за пикник зад него стоеше неотдавна проходило дете, което вадеше стафиди от една кутия и ги хвърляше към себе си. Фолк затвори вратата на колата си, а звукът накара мъжа да отпусне ръце и да потърка очите си с длан. Обърна се и подаде чашата на детето.
Беше брачният партньор.
Фолк незабавно го позна и в идващия момент ненадейно осъзна, че дребното момиченце, което пъхаше в устата си цяла шепа стафиди, беше Зоуи Гилеспи – тя се бе запечатала в съзнанието му като бебе на шест седмици.
Мъжът кимна на Фолк, подвигна щерка си на ръце, до момента в който тя поглъщаше последните стафиди, и я занесе до колата. Явно бе схванал, че са го разпознали и езикът на тялото му показваше, че не желае никакви въпроси и няма предпочитание за диалози. И с право, намерения си Фолк. Сигурно преди време му бяха задавали безчет въпроси. Винаги се случва при съпрузите.
– Дошли сте за кръщенето – проговори ненадейно мъжът, като изненада Фолк. Спря сред двете коли, а на лицето му беше изписано облекчение, като че ли бе проумял нещо. – Нали по този начин? Кръщенето на сина на Рако?
– Да.
Ким Гилеспи бе част от огромното семейство на Рако към този момент съвсем двайсет и пет години – от оня есенен следобяд преди цяла безкрайност, когато за първи път мина с колелото си около къщата на Рако с хваната на опашка коса, до нощта преди година, когато изчезна от оживения фестивал. Веднага анулираха кръщенето. На семейство Рако му беше нужна цяла година, с цел да насрочи нова дата.
Фолк пристъпи към брачна половинка и детето на Ким и подаде ръка.
– Арън Фолк.
– Роан Гилеспи. Срещали ли сме се?
– За малко.
Роан бе висок съвсем колкото Фолк и въпреки да беше едвам на четиресет и две години, наподобява, се беше състарил много през последните дванайсет месеца.
– И вие ли сте тук за кръщенето? – попита Фолк.
– Да. Не, по-скоро поради апела за информация. – Роан изтощено постави щерка си в детското столче на задната седалка и пристегна предпазните колани. – Но ще отидем и на кръщенето.
– Кога ще се извърнат към хората за информация?
– Тази вечер. На фестивала.
– Фестивалът стартира довечера?
– Да.
– В подобаващ миг.
– Поне по този начин се надявам. – Роан щракна закопчалките и потупа щерка си по крачето. После се обърна към Фолк: – Сторихте ми се прочут, когато паркирахте. Приятел сте на Грег Рако, нали? Бяхте в листата със очевидци?
– Да.
Роан наклони глава на една страна в опит да си спомни.
– Припомнете ми. Някъде край входа?
– До виенското колело.
Роан кимна, потопен в мислите си.
– Да. Точно по този начин.
Фолк остана леко сюрпризиран, че мъжът го помнеше след цяла година, само че не беше толкоз необичайно. Макар да бе един от стотиците посетители на града в оня ден, си струваше да го ревизират. Навярно самият Роан беше съобщил на служителите на реда за наличието на Фолк – Имаше един мъж, висок, на четиресет и няколко години, късо подстриган, с посивяла руса коса. Приятел на семейство Рако, само че се мотаеше самичък в близост, – който часове след случилото се опитваше да събере всякаква информация по случая.
– Вие също сте служител на реда, нали? – Роан остави чашата до Зоуи и затвори вратата на колата. – Оттам познавате Грег?
– Да, само че не работим дружно. Аз съм във федералната полиция, финансов отдел. Той работи в щатската полиция във Виктория.
– Ясно. – От колата се разнесе приглушен неудовлетворен рев и Роан въздъхна. – Както и да е. По-добре да потеглям. Радвам се, че се видяхме. В дома на семейство Рако ли ще отседнете?
– Да.
– Тогава несъмнено ще се забележим на фестивала. Цялото семейство ще пристигна.
– Сигурно. Надявам се да мине добре.
– Благодаря.
Отговорът на Роан беше автоматически, а Фолк разпозна изписания на лицето му боязън. Беше уморително да поддържаш пламъка на вярата жив. Колко добре можеше да мине възпоменание на липсващ човек след цяла една година? Не бяха останали никакви отговори.
Фолк наблюдаваше по какъв начин Роан даде на заден и изчезна по пътя, след това отиде до парапета. Подпря ръце на него и си разреши да се отпусне за момент, наслаждавайки се на гледката пред себе си. По небето пъплеха дребни облаци, които хвърляха забавни и деликатни сенки на земята. От тази височина градът изглеждаше напълно дребен, а покрайнините бяха живи и тучни. Лозята се простираха в дълги редици, толкоз точно подредени и подрязани от човешка ръка, че идеалното им положение привличаше погледа. В далечината Фолк виждаше нападателната и напълно не идеална цепнатина в пейзажа, където голямата река Мъри си проправяше път през долината.
Роан наподобява на измъчен от бодърствуване човек, намерения си Фолк, до момента в който се взираше напред. Това не беше изненадващо поради събитията и компликациите при развъждането на едногодишно дете. Но все пак Фолк се питаше какво тъкмо държеше мъжа безсънен нощем, в часовете, в които можеше да си набави по този начин нужната отмора.
Навярно нещата бяха няколко. На първо място, свидетелските показания на младежа от пункта за първа помощ. Онова, което той си мислеше, че е видял, или по-важното – което не е видял. Информацията от двама души, които смятаха, че са я забелязали. Може би също и пияната жена на бара. Плачът от тоалетните. Независимо дали бяха доказани или не, сходни неща сигурно не спираха да терзаят мислите.
Фолк погледна за последно пред себе си, сетне с тъга отмести взор и прекоси поляната. Качи се в колата си и ревизира в навигацията маршрута за последната част от пътуването.
Най-вероятно, намерения си Фолк, когато възпламени мотора и обърна деликатно, в тъмните часове на нощта Роан Гилеспи премисля за следващ път решенията, които самият той е взел онази вечер. Онзи къс интервал от време, в който неговите дейности оставаха непотвърдени, най-малко не изрично. Колко дълъг беше този интервал?, опита да си спомни Фолк. Не беше дълъг. Осем минути? Или пък седем? И в двата случая този интервал бе задоволителен, с цел да сътвори главоболия за брачна половинка на безследно изчезнала жена.
Решението на Роан да си тръгне от фестивала. Моментът, в който бе помахал за сбогом на жена си и детето си и бе тръгнал самичък към града, изчезвайки в нощта. Часовете, довели до този миг. Дните и месеците, довели до онази нощ. Всички тези неща, които човек даже не вижда. Незначителните решения, които най-после неизбежно водят до нещо доста по-голямо и значимо.
Фолк измина деликатно тесния път и най-после автомобилът му се появи всред дърветата и излезе на основното шосе. Пое на запад и натисна педала на газта.
Тези решения не престават да тегнат над нас, намерения си той и хвърли бърз взор на билборд край пътя, който се открояваше измежду зеленината с ярките си цветове. Рекламният надпис го уведомяваше, че годишният фестивал на храната и виното в Марали Вали го чака единствено на трийсет минути отсам.
Незначителните случки, при които си можел да постъпиш иначе – точно те не стопират да те преследват в мислите ти.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ